Когато някой е много арогантен, агресивeн ние не бихме успяли да го надвием със сила, тогава трябва много да се смирим за да се успокои. Когато е нервен, гневен ние трябва да го отрежем и да направим така, че да се успокои. Не бива да има вреда за нас. Лозунгът е да не даваме страдание, но и да не приемаме страдание. Нищо от околните не бива да ни причинява страдание.

Ако някой дойде при нас нахъсан ние требва да бягаме. Той ще види, че това което иска да ни направи няма да стане. Това е все едно война. Ние не исакме да се бием, ние искаме мир. Ние не сме пъзльовци. Но ако някой иска да ни бие ние трябва да бягаме и да се спасяваме, а не да се опитваме да го преборим. Нека победи. Ситуацията е много смешна. Някой идва при нас с някакво намерение, но ние му се изплъзваме. Той опитва отново и отново, но ние отново и отново му се изплъзваме. Въщност ние сме победилите.

Помагат следните думи. Спокойно, не викай толкова, говори по тихо, моля те, чувам те добре. Ние трябва да отразим неговото състояние и намерение - защо си толкова агресивен, какво има, най-голямата грешка е да млъкнем обидени, да се затворим, да се цупим. Това е знак, че сме гневни. Не, ние можем да говорим спокойно на някого дори когато той крещи. Получава се така, че той се успокоява.

Има два начина, единият е да търпиш а другият е да се изправиш лице в лице със ситуацията и да я пребориш.

Човек реагира, когато чувства, че спремо него се извършва някаква несправедливост. Ако се смири и търпи, със съзнанието, че си го заслужава, това ще отмине.

Ние определено можем да избягваме хора, погледи, разговори, това е част от инстинкта за самосъхранение. Когато човек види, че го избягват той ще се замисли за поведението си. Това е когато не можем да се справяме и да овладяваме ситуацията, тогава минаваме на най-малкото съпротивление.

Когато нямаме сила да се стърпим и отвръщаме гневно, не бива да изпитваме вина. Станалото станало. Можем да се извиним, защото това причинява вреда. Първо трябва да се научим да не отвръщаме - да пускаме да влезе в едното и да излезе от другото ухо. Да отеква в нас, без ехо, да потъва в нас, това е по-болезнено, но по-ефективно. Когато ефектът от това което ни казват или правят е видим, отворен, когато човекът отсреща види, че това което казва или прави поражда у нас страдание, той би се замислил, затова вместо да отвръщаме, ние бихме могли да комуникираме действителното си отношение и чувства, да не го крием, да кажем, че нещо ни дразни или наранява. Друг начин е да опитаме да отвръщаме с добро, от това лошото се захранва, достига до пик, стоварва ни се напълно и изчезва. Ние трябва да умеем да трансформираме негативното в позитивно. Да приемаме лошата дума като похвала. Обидата като комплимент.

Определено трябва да поддържаме някакъв баланс между това да бъдем мили и това да бъдем строги. Ние сами определяме границата зад която допускаме хората да ни манипулират. Ако още в първия момент в общуването с някой, ние си дадем ясна сметка и на него ясен знак, че това което каже или направи няма отношение към нас, че ние сами ще преценим какво да приемем и какво да отхвърлим а няма да гледаме като лапни шарани и лапни мухи с отворени уста и да приемаме всичко за чиста монета, ние ще поемем ситуацията в свои ръце. Не е неучтиво да правим забележка на някой който ни говори безсмислици или неща които не искаме да слушаме. Трябва да се уважаваме и да си ценим времето.   Тогава няма какво да търпим. Всъщност е най-обезоръжаващо ако подхождаме наивно и добронамерено, може да страдаме от това, но нищо, нещата се оправят най-бързо.

Най-вече помага следното съзнание. Всички ние сме изначално чисти, помежду си си даряваме само щастие. После обаче хармонията се нарушава. Сега хармонията е нарушена. Светът е такъв. Това е законът, това е нормалното. Ние страдаме защото имаме някакви нерелани очаквания. В този свят няма нито един човек който д  аможе да каже, че никога на никого не е причинил стардание или не е стардал. В този свят трябва да сме нащрек и да се пазим. Светът е такъв, когато се промени, когато отидем на сигурно място можем да свалим бронята.

Не бива да се заблуждаваме и да опитваме да променяме хората. Бъди свободен и остави другите да са свободни. Има ли нещо по-хубаво от това. Всеки може да бъде какъвто си иска, никой не е длъжен да е добър или учитив или какъвто ще да е. Всеки си е какъвто си иска и ние не можем, нямаме право да имаме претенции относно това. Въпрос на личен избор. Ние обаче сме отговорни само за себе си как действаме и как реагираме. За себе си само и за никой, никой друг.

Когато има конфликт с някого то това  не е случайно, има някакво търкане, някакво различие в характерите. Ние трябва да да танцуваме танцана хармонизирането на характерите, да се нагаждаме и да се справяме с всякакви характери, с простият да сме прости, с великият велики. Трябва да сме много добри актьори и да се превъплъщаваме, да сме гъвкави, неуловими, нашето его да се променя постоянно, така е по-интересно и себе си ще изненадме. Егото няма да изчезне изведнъж, но ние трябва постоянно да се променяме и да се подобряваме, разбира се не става винаги. Много често става една напред, две назад, но трябва да сме упорити.

Та ние имаме наква натрупана сметка помежду си, това е според закона на карма, с този с когото се караме и имаме неразбиране. Тази сметка определено ще свърши някой ден и всичко ще се оправи. Затова всички действия които предприемаме трябва да са насочени към това сметката да свърши, а не да се задълбочава и увеличава. Отношенията ни трябва да са леки. Ако той има да ни даде нещо лошо нека ни го даде, ние сигурно сме направили така за него в миналото, той сега просто ни го връща. Ако някой ни плюе и цели с камъни, ние можем да ги оставяме настрана, но да не отвръщаме, вместо камъни, когато може ние да му даваме бисери, мили думи, да го даряваме с цветя на добро отношение. Така и ние ще затвърдим позицията си и другият ще се промени, ще се размекне.

Основното нещо за което трябва да си дадем сметка е, че хората не са ни длъжни с нищо, те не трябва да се държат добре с нас или както на нас би ни се искало. Получава се конфликт когато ние не общуваме с конкретния човек а с някаквъв имагинерен. Ние очакваме от някого да е еди-каквъв-си, а той защото не е такъв ние се дразним на това което всъщност той е. Това което той е всъщност е много по-ценно от нашата въображаема представа за него. Ние сме слепи за да видим. Ние можем да намерим нещо положително у всеки, но действително да го намерим, да го търсим, да вярваме, че го има, а не да си го измисляме.

Не бива да лепим етикети на хората и да ги натоварваме с нашите очаквания, а да ги посрещаме и приемаме безпристрастно и по еднакъв, добронамерен  начин както всеки. Не е честно да имаме специално отношение към някого. Всички трябва да са ни еднакво близки, сродни братя по душа. Не бива ние да извършваме несправедливостта да порицаваме някого и да го заклеймяваме.  Всеки е такъв какъвто е, ние реагираме спремо това или пък ако не ни харесва това което е, то тогава нека реагираме, нека апелираме към онова добро нещо у него което сме провидяли, з акоето предполагам,е, д аго намерим, да му го покажем, може би той самият не предполага за това.

Иначе неговата роля на този свят е съвършена. Може би в момента, той да не е в своето най-доброто състояние, можем ли да му се сърдим за това, когато знаме колко много пъти и ние сме били в неговото положение. Ние можем да имаме търпение и вяра, че това ще се промени и той ще се подорби и това ще стане по-скоро, все по-скоро. Ние се ядосваме много когато приемаме някого за даденост - той е лош и това е. Няма човек който да има само положителни или само отрицателни качества. Самите ние сме такива. Сила е да си знаеш слабостите, да си ги признаваш и да се  бориш с тях. Слабост е да ги пренебрегваш и да се правиш , че ги няма. От такава гледна точка ние бихме могли да бъдем по-толерантни към останалите, когато проявават свои недъзи, да не ги осъждаме, да не ги обсъждаме, а да ги разбираме, да им съчувстваме, да не им се присмиваме за това, ами да ги прикриваме, да приемаме техните слабости като свои и така да с еопитвам еда намерим решение за тях. Да не се правим на много, много велики.

Много е вероятно конфликтът да е стартиран и от някакво наше неправилно позицианиране на нашето самочувствие, че аз съм много велик а той много никакъв. Дървото което е пълно с плод се навежда и предлага плодовете си. Ние никак не бихме спечелили сърцата на хората ако си стоим там горе високо в своята кула-дворец, обградени от символи на величието ни, сами на студено. Трябва да слезем на земята при хората, на нивото на всеки, да си общуваме, д аиммаме взимане даване, от вски можем да вземем нещо, ако ние вземем нещо добро и той ще вземе нещо от нас, ще си тръгне обогатен. Хората трябва да си тръгват от нас с чувството, че са получили някакъв подарък, дали ще е с добро отношение, мила дума или поглед. Трябва да помагаме на хората и да бъдем задружни. Ако това не е така, ако другите виждат в наше лице един навирен нос, много вероятно е те да реагират на това Те искат да говорят с хора равни на себе си а не с нашето его.

Проблемът стои също когато имаме чувство за законност и справедливост, че ние сме тези които ще наложим правдата и справедливоста. Когато държим закона в собствените си ръце и раздаваме правосъдие. Съдим, кой бил лош, кой добър кой какъв бил, кой какъв бил. Не е това наша работа. Ние самите сме в положение да бъдем съдени.

Ние не можем да съдим всичко и всички от позицията на своята гледна точка, трябва да има някаква, друга , трета, отстранена позиция от която да се съди безпристрастно. Няма защо ние да поемаме такава отговорност на закона, което първо не е наша работа, второ незнаем как да го вършим и все бъркаме в своята преценка. Колко пъти се е случвало да мислим за някого нещо после да мислим нещо съвсем различно за същия човек. Ние ли не сме добре, оня ли нещо не е в ред. И ние не сме наред и той не е. Това показва само, колко действително сме объркани, ограничени, невежи, заблудени, незнаещи, колко се подвеждаме и бъркаме и пак незнаем кое е вярно и кое не е. Колко пъти се е случвало настроението ни, състоянието ни да се мени, да се вдига и спада. Защо да очакваме невъзможното от другите, когато самите ние не можем да се справим със себе си.

Има един такъв недостатък, човек винаги да дебне да удари другия най-жестоко. Това е когато човек таи в себе си и се заканва вътрешно. По-добре да се реагира на момента, да пострадаш малко сега, вместо след време да издебнеш човека и да го унищожиш, когато вече той се е променил и забравил, ние не сме. Затова трябва и да прощаваме и да забравяме, да сме великодушни, аа имаме чисто и честно сърце, да не държим в него грешките, мръсотията на другите, да се грижим ежедневно да ги изхвърляме, да почистваме, да поддържаме.

Егото е сложна материя,егото е най големия враг на човек,то е много лукаво и хитро ,неговата роля е да държи човек във неведение и то по всякъкъв начин иска да е отгоре,но то може да се контролира посредствум успокояване на умът.Имай предвит че умът е пряко свързан със тялото/тялото не може без умът и обратно/,егото закрива Аз-ът като покривало.Практика на Раджа йога ще ти помогне,първо трябва да си пречистиш нервите,т.е. дълбоко дишане лява дясна ноздра но колкото е възможно по дълго време през деня и за около месец ще стане,трябва да достигнеш до отнесеност,второ ритмично дишане/ползвай книга Йога Рамачарак/,трето пранаяма-вдишваш за 4 секунди през едната ноздра-задържаш за 16-издишваш за 8секунди,постепенно овеличавай секундите/5 -20-10,6-24-12,7-28-14 и се научи да спазваш ритъмът/,ако си напорист ще светнеш за около 2/два месеца,фактически ще махнеш покривалото и ще настъпи пратяхара,от там нататък ползвай Йога без учител,на пранаямата наблегни повече.Ползвай Мантри за успокояване на умът,избери си сам Мантри това е много важно,повтаряй ги през всичкото ти време наум,вдишвай със тях ,храни се със тях ,успокоиш ли умът и вътрешните раздори спират,после колкото е възможно повече време пази вътрешна тишина.
Със спокойните мисли идва спокойният глас,спокойно изражение на лицето .
Ако си смел изпълни това и един ден ще бъдеш Благословен Йогин.
Апетита идва със яденето.
Успех

Да, целта е да хармонизираш Егото с Аза. Но проблемът е, че Азът не съществува реално, а е просто компенсаторен продукт на Егото.

Сахаджите биха казали, че колективното несъзнавано се проектира като Свръх-Аз.

Сакън, как да не сме упълномощени?! Аз съм упълномощил Брахман, а той - мене.

Може и за редактор да го вземем в издателството...