Хехехе какво им е хубавото? За "всяка мъдрост" в тях, мога да намеря поне по пет глупости казани които напълно унищожават всичко свестно казано... 

Според мен тази интерпретация на страданието господно е неправилна и противна на  догмата и на същността, на която тя е символ.
Основавам твърдението си на следните аргументи:

1. Принудителното физическото обездвижване не е тъждествено със смирение.

2. Синът, въпреки, че е едносъщен с Отца е човек в пълния смисъл на тази дума – тяло, сетива, емоции, чувства, мисли и способност да страда:

 “ слезе от небесата  и се въплъти ........и стана човек; и бе разпънат за нас при Понтия Пилата и страда; ”.  (СВ).

В Марк 15, 34, Матея 27, 46 виждаме, че притежава и човешкото качество да се съмнява:

“Боже мой, Боже мой защо си ме изоставил”  Марк 15, 34, Матея 27, 46.

3. Според канона, Синът божий изкупва греха на хората не като на представление, а със страданията си, които имат стойност само в рамките на неговата крехка човешка природа. Кръстът и венецът всъщност са християнските символ на неговите “нечовешки страдания”, които той изживява истински, без да използва божествената си сила и мощ. Той не се спасява в божествената си мощ. Неговата смърт е истинска. Човекът в Бого-човека умира.

В същност точно в това е неговата жертва и значимост -  в това, че той Бого-човека, заради Любовта си към човеците, за да изкупи греховете им, осъществява жертвоприношение, в което самия той е жертвата.

Привет!
 
Канонът, тъй както съм го изучавал в духовната академия е доста под въпрос, с оглед дълбочиността на същинското Християнство, представена чрез Исихазма, чрез Светоотческите текстове.
Главния проблем пред онези, които са съставили канона е буквалното разбиране върху Писанието, което е прието за единствено.
Още Ориген е говорил за друг вид, по-дълбоко разбиране на тектовете, което няма нищо общо с буквалното.
Но вие визирате по-скоро не канона, а догматиката, догмата.

По първият довод: Това за принудата е въпрос на възприятие и интерпретация. Сидхарта е принудил част от себе си, онази част дето се е бунтувала, озаптил я е, не и се е подал, но от друга страна самата дума "принуда" наистина води до подобни тежки асоциации. Не, тук не става дума за подобна принуда, ето защо писах, че човек бива сам да издигне кръста си и сам да се прикове на него, аналогично на онова, което е сторил Сидхарта - да седне под дървото бодхи и да потърси същината на нещата. Затова и посочих в горното мнение клипчето.
Бива да седнеш, което отговоря на това да приковеш краката си, тъй че да не може да се движиш с тях, да ходиш, да бягаш и пр.
Същото се случва и с ръцете, защото по време на медитация с ръцете нищо не се върши, освен да стоят в едно и също положение, най-често в някаква мудра.
След това се работи с ума, като започне абстрахирането от сетивата, насочване на вниманието и установяване/потапяне на вниманието в обекта.
Мислите, които до тогава се оприличават с буен кон, или с бълха, замират, намаляват, ума (аналитичния) забавя своя ход и спира. Съвсем е тъждествено със Смирението, защото то като дума е с корен "Мир" и да, човек тогава е в мир/покой, и телесно и мисловно.

По вторият довод: Синът, от една страна е представен като човек, подобен на всички останали, с единствената разлика - осъзнатоста на своята същинска природа - "Аз и Отец едно сме.", макар, че тъй представена тя е доста под въпрос.
Защо е нужно да се представи Иисус като човек, тоест защо е необходимо да се подчертае човешкия аспект в това?
За да може с това да се посочи, че въпросното пътуване/спасение е възможно за всеки. Това е и същината на самата жертва - че някой е жертвал себе си (приел дадена съдба), та чрез неговия живот, смърт и възкресение да бъде онагледен Пътя.
Разглеждайки единствено евангелските текстове, няма как да не се види само това, за което пишете, но ако разглеждаме Писанието като цяло, то тълкуванието е съвсем различно и засяга един цялостен вътрешен процес, от началото Битие, до края на Откровението от Йоана и това е нещото, което е убегнало на онези, които са съставили канона, който и канон самите те дето го ужким поддържат) до ден днешен нарушават.

Онези, който са съставили въпросния канон - малцина от тях са били истински навътре по Пътя, даже твърде малко.

По третият довод: Нито един човек не може да се яви спасител на множество от хора, да не говорим за всички! Иисус Христос е Спасител, но тук се визира Словото/Любовта и в Писанието това бива подтвърдено с множество текстове.
Спасително за последователя е и въпросният пример, който е оставен от живота, смъртта и възкресението на Иисуса.

Текстовете, които цитирам наистина са догматични (гр. догма = неизменно правилно) и от тази гледна точка трябва да се тълкуват в духа на приетото от самата църква. Не вярвам тя да е ползвала самадхи и дхияна като свои практики в духа на Патанджали, но що се касае до практикуването на съзерцаване и вглъбяване в свещени символи и божествени идеи няма никакво съмнение. И в двата случая същността е една, но преживяването, в духа на йога и православието,  е различно.

Що се касае до "страстите господни", става дума за човешките преживявания на Исус. Божествената му природа е а приори извън човешките страдания, болестите, мъченията и терзанията. И това е смисълът на въплътяването на Сина в Исус. С това той се превръща в Бог с форма (човешка). “И той бе в света”(Йоан 1.10). ”И словото (Логоса) стана плът”(Йоан 1.14). В гръцкия оригинал на ЕЙ думичката е Логос, но понеже Логоса на древногръцки означава и Слово, а словото не предизвиквала объркване в простите хората, както например би се случило с думата Логос, се е наложила исторически.  

Лично аз, в чисто изследователски план разглеждам текстовете, не като явно описание на един обект, който е неявен по своята природа (бог), а като възможност за едно херменевтично реконструиране на съответния обект в духа на Шлаермахер (1768-1834).

И така следвайки “Символа на вярата” (на ИП) и 4-те Евангелия нямам съмнение, че там Исус се конституира с лингвистичната конструкция “Бого – човек”. Ние не знаем какво точно е Бог, но определено знаем, какво той не е. Той не е нещо реално, нещо съществуващо. Не е реалност във форма. Не човек например. И ако нещо по-принцип е възможно да умре в “Бога-човека” то това е точно човешката му природа. Точно тя за разлика от божествената му същност може и да страда и да изживява страстите господни и дори да умре и да бъде погребана. Що се касае за телесните и другите човешки атрибути те очевидно са “тежки вериги” за безкрайната божествена същност в принудата на крайното съществуване, но от друга страна те са и единствената й възможност за съществуване като Слово.

Що се касае до изказът:

“Отче, в твоите ръце предавам духа си”, той изобщо не е насочен към Бога Отец, а към човеците присъстващи на това жертвоприношение. Най-малкото защото изказът е Слово – неуместна форма за контактуване на един Бог със самия себе си (едносъщността на Отца и Сина ги прави тъждествени), а човешката форма на Исус, не го прави по-малко Бог. Всъщност тук изобщо не може да става дума за отдаване в ръцете на Отца – нито частично, нито пълно. Бог е отвъд тези неща.

Е това е достатъчно. Да не се доближаваме до безкрайното по-близко от необходимото.