Отъждествяване на субект и обект в самадхи

[rtsvet]

когато съм в самадхи се отъждествявам с тавана на стаята ми за медитация или пердето на прозореца

Това е интересна тема. Отъждествяването между обект и субект в самадхи ... има ли го, няма ли го или е просто грешно разбиране.

Може би някой ще коментира, а?
или пък в <<отделна тема>>?

[чери]

Ако в самадхи няма усещане за допир, човек може да се движи и без усещане за допир. Не ви ли се е случвало да ходите с изтръпнал крак. Има такива случаи когато няма усещания, но пак движения, действия са възможни.

Иначе за какво ни е едно такова самадхи което е само седнало. Нима най-великото дело на човека може да се извършва само в седнало положение. Самадхи се отнася до ума и интелекта, мисленето, нагласата, нали. Нали човек може да се движи и да мисли едновременно. Какво му пречи движението на тялото на вътрешното му състояние. Това вътрешно състояние трябва да бъде независимо от всяккви външни обекти, в това число и тялото.

Дали седиш или си прав интелектът работи. Иначе има насилие и е изкуствено да трябва да седнеш само и ако не седнеш да не се получава. Например ако една майка си спомня своето дете което е заминало в Америка, на нея не й е необходимо да сяда в специална поза, да пуска музика, да пали ароматна пръчка, да затъмнява стаята за да може си го спомня, да си мисли за него, нали? Тя си мисли за него през цялото време докато се движи, работи, така и ние можем да извършваме всичко това докато работим, говорим и др. Нали целта е напшият животът  да се промени за по-добро, да се развием. Животът означава действия, мисли, думи. Нима всички трябва да насядат по земята и това да бъде върхът на нашето развитие.

Също един човек да се отъждествява с перде това не е ли едно падение за човечеството. Човекът не е перде. Има някои хора които са перде или им пада пердето, но пердето е нежив обект, не разсъждава, и ние ли трябва да станем като пердето С каквото се свържем, за каквото мислим, такива ставаме. Ако трябва да има някакъв външен обект на който да си насочваме вниманието, на който да се концентрираме, то това не трябва ли да бъде нещо най-висше и издигнато. Нали когато се храним гледаме и внимаваме какво ще сложим в устата, внимаваме къде гледаме какво пипаме. Не е ли така и с нашия интелект. Къде ще отиде, за какво ще мисли.

Има два вида състояние. Едното е нула а другото е на пълно съзнание. Сякаш едното е състояние без съдържанеие, а другото е въплъщение на самата същност. Или ако едното е някакво нищо и безметежност, то другото е пълна концентрация на едно нещо, на една мисъл и на един обект. Да де, ама защо това да е перде. Ние трябва да се отъждествим с нещо на което наистина сме равни, нещо на което действително отговаряме. Да считаме себе си за душа в това тяло да разсъждаваме, да се концентрираме на това , на тази мисъл да мислим за най-висшата душа - такива мисли са полезни и издигнати.

[Imago]

Няма отъждествяване. Разликата между субекта и обекта в самадхи е винаги осъзната, дори когато обект е самия субект в рамките на сасмита и нирасмита-самапатти.

[чери]

Когато обект е самия субект това може да се каже самоосъзнаване. Отъждестваване може да има между две равни неща. Ако ние разберем за себе си, това на какво сме равни, какво представляваме, тогава няма разлика между обект и субект. Обекта и субекта е едно и също нещо когато субекта има познание, че самия обекта това съм аз. Нещо като оглеждане в себе си. Но това познание, този аз трябва да отговарят на истината, тогава има себереализация. Иначе ако човек се отъждествява с нещо което не е има самозаблуда.

Но чрез самадхито което се практикува, напр. когато душата напуска тялото в самадхи, по собствено желание, така душата не получава познание за себе си, нито получава спокойствие, тя се преражда и пак е подложена на страдание. Ние можем да победим страданието именно в този свят в който се намираме, а не когато бягаме от него. Да може човек да се чувства спокоен или в самадхи само ако успее да приседне на сянка край ручея не е ли някакъв вид бягство. Напротив, дори в колкото по-ужасна ситуация се намира човек - неговото усилие трябва да бъде толкова по-активно и колкото е по-активно или силно усилието и резултатът ще бъде по-добър, по-голям.

[rtsvet]

@чери
Преди да почне човек да лети в облаците

"напр. когато душата напуска тялото в самадхи"

хубаво е да прочете класиците. Там изглеждам, че йога има повече със строго научният подход отколкото с фантазирането с което са пълни ню-ейдж приказките. (били те на индийски гурута или западните им еквиваленти)

Ето цитатите, които са (минимум) за прочитане:

• За способностите на читта за сампати като  в/у наблюдателя така и върху наблюдаваното.
  ЙС 4.23
  http://yoga.eurasia.bg/index.php?option=com_smf&Itemid=2&topic=714.0
  
• За това как се възприема обекта в самадхи виж примерно:
  ЙС 3.3
  http://yoga.eurasia.bg/index.php?option=com_smf&Itemid=2&topic=612.0
• За естеството на самапати
  ЙС 1.41
  http://yoga.eurasia.bg/index.php?option=com_smf&Itemid=2&topic=28.0

Добре и след това питам, къде видя нещо писано за отлитане на душата и себе-отъждествяване?

Сега следва да направим анализ на заблудата. Откъде произлиза идеята, че на някой си йоги душата му се реела или някой йоги си мислил че е лимонче докато скачал в чаша джин. (признавам последното е от дневника на галактическият стопаджия ) Аз си мисля, че  че по-горните идеи за отлитане на души и обсебване имат корен в общочовешкото преживяване на реене в мечти или отъждествяване. Т.е. всички ние имаме тази способност на мисленето и я изпитваме в една или друга степен ежедневно. Така интуицията е че и йогите правят същото само че в по-силна степен. Друго допълнително идва от шаманските и тантристки практики, както най-вече прилежащите им народни приказки и традиции.  Т.е. просто е хубаво да се знае, че Патанджали има приготвено друго обяснение за самадхи.

П.С. Ще се радвам на всеки който аргументирано мисли другояче.

[rtsvet]

P.S.S. Трябваше да добавя, че допълнително на дискусията за ЙС 1.41 тя се тълкува много по-просто в светлината на ЙС 4.23 

[rtsvet]

Хрумна ми, че в противен случай би трябвало да приемем, че състоянието на отъждествяване на аз-принципа с наблюдаваният предмет, е източник на познание и проникновение в същността на съзерцаваният предмет. (т.к. само аз-а може да се само-отъждествява, а последният може и да се мисли за истинския субект - ето причина за заблудата)

Последното явно ми изглежда абсурдно!!! Това, че си мисля че съм лимонче не би ме направило по-проникновен в природата на лимоните, а само би ме забутало дълбоко в собствената ми лудост. 

[Seeker]

Хрумна ми, че в противен случай би трябвало да приемем, че състоянието на отъждествяване на аз-принципа с наблюдаваният предмет, е източник на познание и проникновение в същността на съзерцаваният предмет. (т.к. само аз-а може да се само-отъждествява, а последният може и да се мисли за истинския субект - ето причина за заблудата)

Последното явно ми изглежда абсурдно!!! Това, че си мисля че съм лимонче не би ме направило по-проникновен в природата на лимоните, а само би ме забутало дълбоко в собствената ми лудост. 

Код:

Тъкмо вчера при превода на втората част на Самадхи пада се сблъсках с 1.41. Смятам, че се получава сериозно подвеждане от различните преводи.

Моя превод е:

1.41   Когато темперамента на нашето внимание се успокои и съзнанието ни е абсолютно чисто, съзнанието ни може напълно да проникне и обхване обекта на концентрация.
1.42   Тогава съзнанието ни трудно разграничава името, значението и познанието за определения обект.
1.43   Така обекта пречистен от име, значение и познание блести в своята истинска /вибрационна/ същност

Възможността за проникване в обекта на концентрация е просто като бонус от достигнатото състояние, а не основна пътека за достига на това състояние.

Когато си там, напълно пречистен ти имаш опцията да си насочиш вниманието към нещо или някой и да усетиш неговите вибрации, но това не ти дава нещо повече, а напротив. Това отклонява вниманието ти от източника Ритамбхара Праджна.

[Imago]

42 не се намира в причинно-следствена връзка с 41, която при вас се предполага от думата "тогава". "Татра" означава "там", а не тогава, и в контекста на 42 е свързана с онова самапатти, което е примесено с нереални представи (викалпи) относно думата, обекта и значението (знанието).

Да разбираме ли, че вашият превод е от матаджиански, а не от санскрит?

[чери]

Според мен също ние всички сме способни да се реем и да мечтаем, но това е нещо друго. Това свойство на ума и интелекта да се рее да мечтае, да блуждае се канализира чрез практика и се използва съзнателно. Според мен йогите това правят. Затова нали йога не е някакъв талант и всеки може да практикува, защото всеки има даденост (ум и интелект и способност да се рее).

Става дума за това, че някои отшелници имат желанието да напуснат тялото си и да се слеят със светлината, става въпрос за това напускане на тялото по желание. Това се е случвало, не е ли? За да стане това те преминават през етапи на концентралция, сигурно и през самадхи. Нали в Гита се казва като напускаме тялото да се концентрираме в центъра на челото.

За самоотъждетсвяването трябва да имаме познание. Познанието е като огледало в което се виждаме. Може да кажете, че има два обекта единия истински и единия в огледалото, но не е така - единия е само отражение на обекта. Обектът е само един. Но дори да махнем огледалото човек може да запамети как изглежда и може да си го спомня, да го въпроизвежда отново и оново, без да трябва всеки път да се гледа в огледалото, нали? Дори понякога много добре знаем как изглеждаме, просто отвътре, без да трябва да се гледаме, нали?

Става дума за това, че душата или ума и интелекта който се отъждествява с тялото, пердето, лименчето или облаците все едно се рее там, отива там при обекта и се влияе от него и се оцветява с това коет е там, с обекта. За каквото мислим такива ставаме. Най-малкото в съзнанието ни се появява образ, в устните слюнка при вида на лимон и пр. ако душата си каже аз съм учител или философ, или тяло или перде, кой е начина да разберем кои от тези съждения е истинно т.е. как да разберем за истинската същност на нас, на самия субект, на аза, нима ще разберем като мислим за другите обекти които са различни от душата.

Затова е необходимо познание за душата, което се отнася до интелекта, за интелекта, чисто интелектуално познание. Душата не може да се види, не може да се долови със сетивата, но може да се хване, да се разбере от интелекта. Такова разбиране от интелекта на познанието за душата, припознаване на душата на самата себе си, че да това е вярно, или отъждествяване, или намиране на самата себе си, на своята собствена същност или себереализация или самоосъзнаване, това може да се нарече отъждествяването на душата със нещо което наистина е, нещо което наистина представлява, нещо на което наистина е равна (тъждество нали е равенство).

Другият вид тъждество или сливането на субекта с обекта не може да се нарече тъждество, защото субекта и обекта са две различни, отделни, не равни едно на друго, не еднакви неша. Да, познанието за душата не представлява самата душа, но е начин да се докоснем до нея, да я разбеем. В първия случай дори не е правилно да се нарече тъждество защото нямаме две отделни неща, просто  имаме само едно нещо което разбира за себе си, то е и субект и обект. Сякаш някой говори за нас, ние слушаме и разбираме познанието се отнася до самите нас, ако това познание е вярно ние го приемаме и знаем аз съм това и това. Но определено е, че трябва да има някакво познание което да се опитваме да разберем, да приемем да отсъждаме и върху което да разсъждаваме.

Когато в колебанието на разсъждението, полека-лека, както все едно полека, лека със самолета се издигаме нависоко в небето, така ние забравяме за другите неща, мислим в ограничен кръг от мисли и не излизаме от него, но още разсъждаваме, още се колебаем, още не сме сигурни така ли е, как е. Тогава имаме нужда от още познание. Когато получим достатъчно познание, отвън или чрез самостоятелни разъждения и умозаключение, по такъв начин, че придобием непоколебима вяра за това, че това е това и нищо друго, това е така и няма място за съмнение, и сложим точка по въпроса, тогава може да се роди безмисловното състояние. Ние сме открили истината за нещата. Ако действително е финалната истина, то тогава мисли няма повече да се създатат, ако не е, а е някаква временна, междинна истина, временна заблуда, тогава мисленето ще продължи докато не се изчерпи. Всико има край на този свят нима и ние така ще си мислим безкрайно. Според мен дори по един естествен начин мислите трябва да спрат  както свършва бензина на колата и тя спира.

По въпроса за това какво представлява душата - как можем да определим в сърцето ли е, в главата ли е, една душа ли има, много души ли има, има ли, няма ли душа. Първо ни трябва точно познание, в смисъл да не е неясно, дали е вярно или не, още не знаем, и още няма значение, първо то трябва да постулира по категоричен начин материята така, че не оставя място за колебание, съмнение, да няма излишно разсъждение във формата на спекулация, породена от неясно разбиране, неясно приемане или предаване, недостатъчно инфромация или изкривена инфромация, а да опира само до приемане или не. После следва съждение или отсъждане. Има много видове познание, все различни, от тях обаче всички които са различни, може ли те хем да бъдат различни, хем всички заедно да отговарят по малко и на истината. За дадена истина ще има една 100 % тъждестена на нея идея, изказана по най-директен, прост, верен, точен начин, всико друго, което ще се различава малко или много от това ще е малко или много, автоматично ще се оказва лъжа. Но трябва първо да имаме някакъв изходен пункт или аксиома иначе нямаме база за сравнение и не можем да преценим.

Във всеки случай ако вземем писанията пак всеки сам си преценява. Има хора които не приемат писанията. Това не прави писанията по-малко истинни или не. Опира до нашето разсъждение или интелект. Затова не е само достатъчно да знаем кое как е, къде как пише, на дали действително е така, поне според нас. Поне пред нас трябва да сме наясно. Вече на другите какво казваме, това не би трябвало да е по-различно от това което мислим и смятаме за вярно. Много честно някой просто трупа информация или залива другия. Той казва тук е така, а там така. Има опасност човек да се откаже от способността си да отсъжда и разсъждава, да се пълни с излишна информация и да загуби способността си да преценява кое е вярно и кое не. Нали има едно сито на нащия интелект, нещо преминава, нещо остава, нещо не. Все едно да имаш в банката милиони ама да не ги харчиш. Тогава беден ли ще си или богат. Може да си богат, ама си като беден.

Те и редакторите са чели писанията като са ги издавали ама да не би да са станали от това йоги. Затова ще помоля ртствет да не се отнася високомерно като учител и да ми препоръчва литература. За мен писанията нямат по-голяма стойност от всяко нещо написано от някой си. В тях не се съдържа съвършената истина. Ето вие сте чел писанията и сте експерт, аз не съм експерт. Нужно ли е затова да спорим по начин в който да доказвате своята експерност и моята липса на познание върху писанията. Та аз се предавам още в самото началото и си признавам, че не съм чел. И ако пък не знам писанията нужно ли е да ме пренебрегнете снизходително. И ако според вас е необходимо да ги изчета и  добронамерено ми препоръчвате глави, първо трябва да ме убедите в ползата, че ето аз прочетох и нещо разбрах. Ако беше така щяхте да можете с две думи да ми обясните. Зашо не ми предадете вашия личен опит, книгите ги има написани. Много по-лесно е човек да се учи направо от хората.  Вие ми обяснете, бъдете така добър. Човечеството има познанието от писанията от хиляди години, хиляди години ги е чело и тълкувало и нищо определено не се е получило от това, само е продължавало да се лута и да пропада.

Доколкото писанията са база за разсъждения, нека взимаме препратки, но накрая струва ли си да се отказвате от дискусия, само защото не съм бил чел писанията, един вид да ме изчаквате докато да дойда до вашето ниво. Възможно е и да съществува и друг вид постулиране, обяснение на това какво е самадхи например, което да идва от друго място. Как ще се разбере дали това е вярно ако не го чуете и не прецените сам, а само сравнявате дали го пише някъде, не го ли пише. От четене на писания човек може да стане книжен червей или да ги вземе така силно в ръка, че с това да налага хората. В крайна сметка писанията се приемат за финална истина когато се приемат, че са творение на Бог. Иначе ако е някой човек, като Патанджали, той ще е написал дотолкова вярно, само, доколкото е бил експерт в областта и е познавал материята. Според мен той не е бил най-съвършения йоги, но и да е бил ако го четем най-много да станем като него. А що се отнася до другите писания те също са написани от хора, нито Вяс е бил Бог нито ведите са излезли от устата на Брама. ведите са написани от един или няколко хра като и Вяс е бил обикновен овек, и не Бог. Правилно е обаче, че Ведите излизат от устана на Брама, защото бог говори директно чтез Брама, но ако това беше станало в миналото и от това д аима рзултат ведите, то те биха поменили света до неузнаваемост.

Иначе ако може да съществува такава информация от последна ръка или първа ръка, за съшността на душата, върховната душа, света, то кой може да даде и да знае такова познаие. Ако кажете, че не може да има такъв, това означава, че ние никога нищо няма да разберем със сигурност. Интелектът никога няма да бъде категоричен, никога няма да се освобдои от търсенето и да намери, никога няма да престане да блуждае, а нали всичко нали това - истинско познание.

Във всеки случай за да разберем какво е душата ние ще търсим и навътре, нали, няма да се концентрираме на външни обекти. Затова може ли да има себерелализация когато човек се концентрира на външни обекти. Някой ще вземе да каже, че аз съм навсякъде. Не. Аз съм този който наблюдава. Ако искаме да разберем кой е този който наблюдава трябва да искаме да видим него самия е не това което наблюдава, нали? Иначе става като онзи виц с пияницата който си търсел ключовете които бил изгубил на дурго място, но ги търсел под лампата, че било по-светло.