При Праджняпарамита-сутрите опираме до неспособността адекватно да изразим природата на абсолютната реалност (татхата, дхармата) с помощта на обичайните езикови конвенции. Макар да можем да открием употребата на понятията пуст и пустота (шуня и шунята) още в Пали-канона, те се издигат до статуса на основни философски категории едва в традицията на Праджняпарамита сутрите и школата Мадхямака. Схващането на пустотата като абсолютно нищо е грубо деформиране на значението на това понятие. Най-кратката дефиниция би могла да гласи:
пустотата е концептуално неизразимата природа на всички дхарми, които са отвъд крайностите на етернализма и анихилизма. В
Каччаянаготта сутта Буда обяснява
правилния възглед (саммадиттхи) по следния начин:
""Всичко съществува" - това, Катаяна, едната крайност. "Нищо не съществува" - това Катаяна, е другата крайност. Без да навлиза в която и да е крайност, Татхагата те учи на средното учение."
В перспективата на Абидхарма освобождението се постига чрез отхвърлянето на метафизичната вяра в субстанционална и вечна душа (Атман) и замяната и с
поток (сантана) от редуващи се състояния, всяко от които е комплекс от нередуцируеми по-нататък материални и психически елементи (дхарми). За целите на обучението те са били групирани в 5 съвкупности (скандхи), 12 бази (аятана) и 18 елемента (дхату).
Но този атомарен анализ на потока от възникващи и изчезващи дхарми не можел да обясни тяхната взаимовръзка и затова Буда преподал едно по-високо ниво на анализ, а имено
зависимия произход (пратитя самутпада). Формулата на зависимия произход в
Маджджхима-никая гласи:
"Когато онова съществува, това става; при възникването на онова възниква това; Когато онова не съществува, това не става; при изчезването на онова,угасва това."Абидхармическият анализ и формулата на зависимото възникване позволява избягването на метафизичните спекулации като тази за Бога-творец, но пораждат някои други проблеми като напр. как да бъде обоснована чуждата душевност, за да не се изпадне в солипсизъм или как да се обясни обясни общуването с другия след като дхармите включени в един поток не могат да са част от дхармите образуващи друг.
Индо-тибетската традиция разграничава три периода или завъртания на колелото на будистките учения (Дхарма-чакра-праватана). През първия, акцентът е върху отхвърлянето на перманентния и необусловен аз или личност (анатмавада, пудгала найратмя). Въпреки различията и нюансите в обясненията и Вайбхашика, и Саутантрика признават реалността на дхармите и това, че всички те притежават свой отличителен белег (свалакшана). В периода на Второто завъртане на колелото на Дхарма, когато се появяват Праджняпарамита-сутрите и Мадхямака, се отхвърля и реалността на самите дхарми. Още в ранно-будистката традиция (напр. в Дхаммапада) има основания за подържането на подобно схващане, но сега вече то се изразява експлицитно чрез понятието за пустотата.
Както стана дума, пустотата е отвъд всички крайни възгледи. В
Праджняпарамита-хридая сутра дхармите включени в скандхите се атрибутират посредством пустотата, а самата пустота се атрибутира чрез тях:
Формата е пуста; Пустотата също е форма. Пустотата не е различна от формата; Формата не е нищо друго, освен пустота. По същия начин, усещания, възприятие, формации и съзнание са пустота.Но по дефиниция пустотата е безатрибутна и затова всички дхарми бидейки пусти не могат да имат други признаци:
Следователно Шарипутра, всички дхарми са пустота. Няма характеристики. Няма раждане и няма прекратяване. Няма нечистота и няма чистота. Няма намаляване и няма увеличаване.Съответно:
Няма невежество, няма край на невежеството... [до липса на] ...старост и смърт, няма край на старостта и смъртта;
Няма страдание, няма произход на страданието, няма прекратяване на страданието, няма път, няма мъдрост, няма постижение и няма не-постижение.Според класическата двузначна логика отрицанието на едно нещо е равнозначно на утвърждването на неговата пртивоположност. В своя онтологичен аспект законът за непротиворечието утвърждава, че е невъзможно едно и също нещо по едно и също време да съществува и да не съществува. В гносеологичен аспект той установява, че е невъзможно противоположни съждения да са истинни за едно и също нещо по едно и също време, защото на един и същ субект не могат да са присъщи противополжни предикати. Не можем да говорим вярно, ако ЕДНОВРЕМЕННО се утвърждава и отрича. За Аристотел и другите мислители чак до възникването на съвременните некласически логики законът за изключеното трето е основен закон на битието и познанието.
Но Праджняпарамита-сутрите и Мадхямака ни насочва към област, която е
извън, а не между двете крайни позиции: отрицанието на А, не предполага утвърждаванто на не-А. Тази област не може да се обозначи и като "А и не-А" или като "нито А, нито не-А". Тази област е отвъд всяка възможност за изразяване и обозначаване, отвъд всички концепти и признаци. Това не е многозначна логика, а по-скоро
беззначна. Нейната същност е в парадокса, т. е. в това, което е отвъд (para) мисленето (dokein) и не може да бъде постигната в рамките на конвенционалния логически дискурс. Както при коаните е нужно да трансцендентираме границите на интелекта в своеобразен интуитивен скок, чрез който да открием крайната реалността извън дуалистичните категории, която е и нашата истинска същност или Буда-природа. Шечен Гялцаб Пема Намгял (1871-1926) , един от най-ерудираните и осъзнати учители на Тибет, казва:
Това не е в обхвата на обикновените умове,
и онези, които са експерти в дискурсивните мисли,
не познават неговия вкус.Ако не друго, поне можем да опитаме
Моля, влезте или се регистрирайте.
Автор