Ахимса и сатя

[CB]

Защо се получава така, че като изпълняваш сатя, нарушаваш ахимса? А пък като се опиташ да изпълниш ахимса – нарушаваш сатя? Има ли някой, който успява някак да ги съчетае двете? Среща ли някакви трудности при това и как се бори с тях?

[Брахман]

Дай пример, така не разбирам къде виждаш противоречие и взаимно несъответсвие на два от най важните принципа в яма ?

[Imago]

Мисля, че колегата има предвид способността на истината да наранява, а следователно и да нанася вреди.

[CB]

Да не навредиш се смята за по-важно, отколкото да кажеш истината.
Ахимса стои на по-високо място. Затова сладката лъжа е по-добра, отколкото горчивата истина.
Ако приемем, че крайната цел на Йога е освобождението, а аз това го приемам, то освобождението е невъзможно без максимална честност и искреност по отношение на самия себе си. Освобождението, както аз го разбирам, е проявяване на същината, на същността на човека. Да го речем – кристализация. Когато човек може сам за себе си да каже – ето това въобще не ми трябва, а пък онова е важно за мен. И да го каже честно и да започне да живее “съобразно истината”. Т. е. за Освобождението сатя е по-важна от ахимса.
И в обществото практикуващият йога постоянно се сблъсква с избора между сатя и ахимса. Което означава, че крайната цел на йога е трудно да бъде постигната от човека, който живее в обществото.

[Mike]

А какво е това освобождението като крайна цел. От какво се освобождаваме? Същото е и Единението с Единното. Какво с какво се Единява? Не ги разбирам тия думи. Допускам, разбира се, че ако изхабим още неколкостотин думи, то може би ще се договорим, че говорим за едно и също. Просто някак си думите са едни такива клиширани. Дотолкова клиширани, че им се губи смисълът.
В живота има само живот. И този живот трябва така да се проживее, че да не страдаш мъчително. А няма да страдаш мъчително само ако максимално реализираш своя потенциал. Виж, за това, какво реално означава този израз, може да се говори до безкрай. При какви условия става тази максимална реализация? Как влияе върху този процес обществото? По-лесно е да се реализираш без обществото, тъй като никой не ти пречи. Но какъв смисъл има реализацията извън обществото, ако човек е социален по своята природа, т. е. стаден. До същия проблем стигаме в йога – всичко, каквото правим в живота, пречи на йога, но заниманията с йога помагат на всичко, което правим в живота. Тогава какво е по-важно? Успехът в йога или успехът в живота?
Изглежда като че ли отговорът е неясен, а всъщност той е очевиден. Защото няма йога без живот – труповете не практикуват йога, йога може да се положи само върху живота. Затова йога е форма на живот, а не животът да е форма на йога.
Ей такава бъркотия.

[CB]

А какво е това освобождението като крайна цел. От какво се освобождаваме?

Аз ползвам само един теоретичен източник – книгата на Мирча Елиаде “Йога – свобода и безсмъртие”. Не ми стигнаха силите да се докопам чак до гранита на основите  Та там, в главата “Класическа йога” се твърди, че свободата, която йога трябва да дари, е освобождение на индивида от обусловеностите на света. Т. е. освобождаваме се от условностите. По-добре да го обясня с пример.
Живее си значи човекът в обществото и всичко си има, както му е реда: родители и деца, прародители и внуци, приятели и врагове, познати и съседи, имущество и пари, началство и подчинени, кучета и рибки в аквариум. Вземаме го така, в общи линии. И целият този свят обуславя поведението на човека. Някои обусловености са жизнено необходими. Без тях по-добре си слагай въжето, да не се мъчиш    Например необходимостта да си изкарваш препитанието. А има и паразитни обусловености. Например мисълта: “А какво ще кажат хората или конкретно еди-кой си?” Или необходимостта да ходиш на гости при Иван, за да станеш свой човек за Драган, за да се уредиш с нещо си. Социални мрежи, дето му казват. И ето тук си казвам моята трактовка на йога: освобождаваме се не просто от обусловеностите, а от паразитните обусловености, като успоредно с това разкриваме кои са паразитни, а кои именно са наши. И ето моята окончателна формулировка на целта на йога – възвръщане към истинския си Аз или път към себе си. Проявяване на Пуруша. И сатя просто е необходима, как без нея ще разговаряш със самия себе си? Само че по тоя път може да се окаже, че животът ти няма да стане по-весел, а по-горчив.

 

В живота има само живот. И този живот трябва така да се проживее, че да не страдаш мъчително.

С паразитни обусловености се живее зле, обаче като ги премахнеш – пак боли, но което е по-важно – често нарушаваш ахимса. Пък и как стои положението със самата сатя също не е ясно. Доколко моята сатя съответства на истината? Това между другото.

Но какъв смисъл има реализацията извън обществото, ако човек е социален по своята природа, т. е. стаден.

Да, човек без обществото е нищо, нула. Но пък и онзи, който изцяло се е разтворил в обществото, до уши е в него, такъв човек става бездушно винтче. Някъде между тези две положения ще да е мярката, която придава смисъл на съществуването на човека.

[Imago]

И в обществото практикуващият йога постоянно се сблъсква с избора между сатя и ахимса. Което означава, че крайната цел на йога е трудно да бъде постигната от човека, който живее в обществото.

Това е една много вярна констатация и напълно в духа на Йога-даршана. Поставящият целите на обществото над целта за лично освобождение не е описаният в Йога-даршана архетип. Мъдрецът се отдръпва от обществото и съпреживява неговите вълнения отдалеч и отстранено, или както казва Вяса, - от върха на планината.

Опитите да се изтълкува Йога-даршана като призив за социално реформаторство и активна обществена позиция не са нищо друго освен недоразумения на политическата коректност, или пък фундаментално повлияни от бодхисатвическия идеал на Махаяна.

Ето една дискусия по повод подобно махаянизиране и ведантизиране на Йога-даршана:

http://www.yogadarsana.org/fortopic21.html

[Imago]

В живота има само живот. И този живот трябва така да се проживее, че да не страдаш мъчително.

Така е, но от наша, християнска гледна точка. За индийското съзнание животът не свършва тук и сега, със смъртта, а продължава до безкрай в безчислени прераждания. Страданието се дефинира като перспективата да се въртиш безначално и безконечно като катеричка в колелото на сансара.

[Анатолий]

Защо се получава така, че като изпълняваш сатя, нарушаваш ахимса? А пък като се опиташ да изпълниш ахимса – нарушаваш сатя? Има ли някой, който успява някак да ги съчетае двете? Среща ли някакви трудности при това и как се бори с тях?

  Има две основни причини за това. Първата е, че в текста, от където са взети, са използвани като термини обозначаващи последствия от действията ти, основаващи се на целта ти да се освободиш. Не са използвани като правила, както се тълкува навсякъде.
  И обяснението е просто - ако спазваме нови правила, или по друг начин казано - да се пренастройваме или препрограмираме, то от какво се освобождаваме. И не се ли заробваме с нови зависимости от тези нови правила. И ако някой каже, че те са по-добри, и могат да ти помогнат, то от какво са по-добри и с какво могат да ти помогнат.
   Отговорите на този въпрос могат да бъдат много, и заради това ще са субективни, а не обективни.
    Ако използваме думата ненасилие, то не е в смисъла на думата. Ако използваме ненавреждане, това ще е субективизъм.
    Дума с най-близкия смисъл на ахимса е безконфликтност, липса на конфликти, без сблъсъци.